От прочита на ЗЗДет. прави впечатление, че от приемането му през 2000 г. досега са направени множество на брой изменения. С тези изменения последователно и методично се преследва определена цел, постигането на която е дългосрочен и систематичен процес. Най-новите изменения в ЗЗДет. са част от този процес, наречен най-общо казано „одържавяване на българското Дете“.

Не можем да се съгласим с официалното становище на социалното министерство, че тези изменения въвеждали само координизационни механизми за работа между институциите, както и че не се допускало разширяване на правомощията на държавните служители спрямо семействата, отнемане на Деца и отнемане на права.

Измененията в ЗЗДет, обн. в ДВ бр. 24 от 2019 г. сглобяват картината на пъзела от законодателни промени, и макар тя все още да не е довършена, за нас е повече от ясно, че настоящите управници не смятат Семейството за ценност, не зачитат ролята на Родителите в Семейството за отглеждането и възпитанието на Детето, нито реалните и важни интереси на всяко Дете – да израстне в подкрепяща семейна среда и да се оформи като личност под грижите и чрез възпитанието на своите Майка, Баща и близък кръг роднини.

Под лозунга за защита на Детето не се цели реална защита на Децата, които са в реален риск, защото такива има и това е факт, който не отричаме. Цели се да се постигне институционален контрол спрямо всички Деца. На Детето се вменяват множество на брой права, които може да упражни даже и срещу Родителите си. Нещо повече, Детето се стимулира всячески, още от детските ясли, да упражнява тези права. ЗАЩО? Защото упражняването на тези права от Детето, задействат един механизъм –координационен както бе наречен от г-н Бисер Петков, който предоставя неограничена власт на държавата за намеса в иначе недостъпното за нея Семейство. Така, под лозунга на добрите намерения и защита правата на Детето, се легализира една антихуманна, антисемейна и антидетска политика, целяща да наруши неприкосновеността и цялостта на българското Семейството.

Подобна директна намеса на държавата в Семейството и изместване ролята на Родителите при отглеждането и възпитанието на Детето противоречи на чл. 47, ал. 1 от Конституцията на Република България, съобразно който отглеждането и възпитанието на Децата до пълнолетието им е право и задължение на техните Родители и се подпомага от държавата. Конституцията изрично посочва, че ролята на държавата спрямо Децата е винаги подпомагаща, но не и определяща. Според Конституцията Родителите са тези, които имат правото и задължението да отгледат и възпитат своите Деца. Разбира се, както бе акцентирано в медийното пространство, това право не е абсолютно, тъй като то се простира там, докъдето се засяга правната сфера на самите Деца. Недопустимо е обаче, чрез защита правата на Децата, да се допуска агрсивна намеса в правната сфера на Родителите.

Защитата на правната сфера на Децата може да бъде адекватно осъществена, при наличието на воля за това, чрез общия механизъм за защита от престъпни посегателства на правата и личността на гражданите при реализиране на наказателна отговорност на съответното лице, извършило посегателство, което е обявено от Наказателния кодекс за наказуемо. Евентуални специални закони в областта на защита на Детето, какъвто понастоящем е ЗЗДет., следва да имат допълваща фунцкия, но не и да създават изцяло нов механизъм за защита на правата на Детето, тъй като Детето не е отделна единица, съществуваща извън обществото, а е част от него.

Акцентът в защитата на правната сфера на Децата следва да бъде поставен не върху Детето, а върху нарушителя, като се санкционира самият извършител и му се даде възможност да преустанови противоправното си поведение, изхождайки от позицията за спазване на най-висшия интерес на Детето, функция от който е правото на Детето да бъде отгледано от биологичните си Родители в семейна среда.

Чрез създаването на неограничени правомощия на държавата по отношение на Детето, се накърнява правната сфера на Родителя и конституционно гарантираното му право да отгледа и възпита Детето си, поради което защитата на правата на Детето не може да има за цел и резултат накърняване и отнемане на правата на Родителя спрямо собственото му Дете. Като е вменил в право и задължение на Родителя да отглежда и възпитава Децата си, законът е изходил от презумпцията, че именно Родителят е този, който знае какво е най-добро за Детето му, както и че Родителят е този, който може по най-добър начин да отстоява благото на Детето си. Считаме, че този принцип, като заложен в Конституцията, е абсолютен и не може да бъде нарушаван или заобикалян чрез закони, с които на практика Родителските функции се изземват от Родителите и се предоставят на държавата в лицето на органите за социално подпомагане.

2. Гореизложеното намира израз в следния механизъм, установен в ЗЗДет., разгледан в цялост, а не в контекста на последните му изменения. Този механизъм има за цел и резултат отнемане правата на Родителите за грижата и възпитанието на Децата им и предоставянето на тези права в полза на държавата чрез създаването на изключително широки права на Детето да контрира провеждания от Родителите възпитателен процес, в случай, че Детето не е доволно от него, като му се предоставя правото да уведоми определени органи за всяко „неуместно“ поведение на Родителия. В последния случай съответните органи са длъжни да се задействат, като намесата им е с предрешен резултат – извеждането на Детето от Семейството.

Ето как работи този механизъм на практика:

а. Отнемане на Дете (понятието, с което си служи закона, е настаняване на Дете извън Семейството).

i. Чл. 25 посочва основанията за отнемане на Детето. Сред тях се откроява следното – Детето е жертва на насилие в Семейството и съществува сериозна опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие. Това основание подлежи на широка интерпретация. Не е ясно какво разбира закона под опасност от увреждане, както и какво е физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие по смисъла на ЗЗДет.

Чл. 26 е сред новоизменените разпоредби на закона. Той казва, че решението Детето да се отнеме от Семейството се взима от съда, но докато съдът се произнесе, дирекция „Социално подпомагане“ го настанява временно. Настаняването става със заповед на директора на дирекция „Социално подпомагане“ – чл. 27 (също нова разпоредба). Това означава, че дирекцията има право да отнеме Детето и да го настани извън Семейството по собствена преценка без да е налице съдебно решение само със заповед на директора на дирекцията. Колко удобно. Докато трае съдебния процес, в който ще се прецени дали наистина има основание за извеждане на Детето, Детето не се намира при Семейството си, а бъдещето му се определя от дирекция Социално подпомагане, която има пълни права над него, в това число има възможност да въздейства върху крехката му психика, като го манимулира и настрои против Родителите му.

б. Нови основания за отнемане на Деца, предвидени с измененията от 2019 г.

Противно на направените твърдения, че ЗЗДет. не предвижда други основания за отнемане на Деца освен тези отпреди 16 години, ние установяваме, че такива основания има и те са факт. Новите основания за отнемане на Деца са следните:

i. Полицейска закрила.

Измененията на ЗЗДет. предвиждат Детето да се отнеме от полицията, ако са налице основания за полицейска закрила. Забележете чл.39, ал. 1, т.2 – полицейските органи имат право да настанят Детето в социални услуги за резидентна грижа, като при необходимост му бъде осигурена охрана.

ii. Основания за отнемане на Деца, предвидени в Семейния кодекс (СК).

Със ЗСУ е изменен и СК, като в чл. 138а е предвидено, че при спор относно Родителските права, съдът може по предложение на дирекция „Социално подпомагане“ да определи ползване на задължителни социални услуги от Родителите, самостоятелно или заедно с Детето, в това число и резидентна грижа.

iii. Основания за отнемане на Деца, предвидени в ПМС №104 от 02.05.2019 г.

В ДВ, бр. 37 от 2019 г. е обнародвано ПМС №104 за изменението на Наредба за условията и реда за осъществяване на мерки за предотвратяване изоставянето на Деца и настаняването им в институции, както и за тяхната реинтеграция. Тази наредба уж посочва как да се реинтегрира Детето в Семейството, ако е било отнето. Действителната цел обаче е друга – да се регламентира механизъм Детето да не се върне на Семейството. Такъв механизъм се въвежда с новата алиеня 2 на чл. 17 със следното съдържание:

„Мерки за реинтеграция на Детето в Семейството могат да не се предприемат, когато при събирането на информация по чл. 18, т. 1 се констатира наличие на някое от следните обстоятелства:

1. Детето е жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или всякакво друго унизително или нехуманно отношение или наказание в Семейството и съществува сериозна опас¬ност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие;

2. поведението на Родителите създава опасност за живота и здравето на Детето;

3. Родителите не сочат изменение на об¬стоятелства, довели до настаняване на Детето извън Семейството.“

Какво се случва? Случва се това, че държавата е помислила не как да върне, а как да не върне Детето. Но за да не е твърде очевидно, промяната е направена не с изменение в ЗЗДет., а с изменение на Наредба. При това Наредбата вече е факт и подлежи на прилагане независимо от това, че измененията в ЗЗДет. влизат сила на 01.01.2020 г., което представлява нарушение на правилата за действие на нормативните актове по време.

По нататък, с изменения на чл. 20, ал. 2 и ал. 5 се предвиждат основания реинтеграцията на Детето да се спре. Измененията са, както следва:

(2) При неизпълнение на преобладаваща част от дейностите в плана за действие и/ или когато рискът, довел до извеждане на Детето, не е преодолян, социалният работник прави мотивирано предложение за прекратяване на мерките за реинтеграция на Детето в Семейството.

(5) При утвърждаване на предложението по ал. 2 се прави преглед и актуализация на плана за действие и заложените в него цели.“

Поставят се следните въпроси:

Какво значи „преобладаваща част от дейностите в плана за действие“? Как се изчислява тази преобладаваща част –на база броя на неизпълнените дейности или по друг критерий – например на база относителната тежест и значение на всяка една от дейностите поотделно. Може да се спори, че една дейност е с по-голяма тежест от друга и е налице неизпълнение, ако само една от всички останали дейности не е изпълнена. Ако критерият е броят на неизпълнените дейности, а дейността е само една и тя не е изпълнена, тогава във всички случаи следва да се приеме, че Детето не се връща в Семейството, така ли? Това е врата за злоупотреба в ръцете на социалните работници. Обществено известен факт е, че България е на челно място в класациите за корумпирана администрация. Един обикновен чиновник може много лесно да злоупотреби със закона, за да изнудва български Родител, който би дал всичко, даже и живота си, за да не загуби Детето си, а то да е при него.

Какво значи „рискът, довел до извеждане на Детето не е преодолян“ и следва ли преценката за наличието или липсата на този риск да е предоставена на социалния работник? Страни по създаденото обществено отношение са от една страна социалния работник, а от друга Родителите, които следва да установят, че рискът е преодолян. Ако разгледаме тези отношения на плоскостта на досъдебното и съдебно производство по наказателни дела, то Родителите биха имали качеството обвиняем/подсъдим, а социалните –прокурор-държавно обвиннение. Прокуророът събира както обвинителни, така и оправдателни доказателства, изхождайки от принципа, че всеки е невинен до доказване на противното. В настоящия случай социалният работник следва да има функциите и задълженията на прокурора – да събира както обвинителни, така и оправдателни доказателства, т.е. едновременно сочещи на това, че рискът е и не е преодолян. В наказателния процес обаче по въпроса за вината се произнася само и единствено съда. Тук по въпроса за вината – т.е. за това дали Детето следва да се върне в Семейството или не се произнася кой? – обвинението в лицето на социалния работник. Какво се случва на практика – по правото отсъжда едната страна по спора, заинтересуваната страна-социалния работник. Това означава, че всичко е предрешено изначално, ако допуснем този, който те обвинява да вземе и решението за вината ти. Къде е тук ролята на безпристрастния орган, който следва да разреши спора?

Какво се случва, когато социалният работник изготви мотивиран доклад Детето да не се върне в Семейството? Този въпрос се урежда в ал. 5 на същия чл. 20 от Наредбата, където се казва, че „при утвърждаване на предложението по ал. 2 се прави преглед и актуализация на плана за действие и заложените в него цели.“ Това на практика означава, че ако се приеме, че са налице основанията по ал. 2 Детето не се връща в Семейството.

б. Как работи механизмът за отнемане на Деца?

До 24 след като получи сигнал за Дете в риск или жертва на насилие социален работник прави оценка на сигнала – чл.36г, ал. 2 ЗЗДет.

Кой може да подаде сигнал? На практика всеки. И всеки сигнал може на практика да се счете за сигнал за Дете в риск или жертва на насилие. Например, ако Детето се обади на 116111 и каже, че мама го е наказала, социалният работник може да реши, че Детето е жертва на насилие и да пристъпи към последващи действия. А те са: сформира се мултидисциплинарен екип с участието на полицай, прокурор и представител на общината – чл. 36г, ал. 3 и се изготвя план за действие. Ако Детето е жертва на насилие от Родител, (в примера, който дадохме, ако се установи, че мама го е наказала), Детето се отнема – чл. 36д, ал. 3 ЗЗДет.

в. Какво се случва с Детето?

В най-общия случай Детето отива в приемно семейство. За разлика от тривиалното биологично Семейство, на което законът не симпатизира, той е много благосклонен към приемното семейство. С измененията в ЗЗДет. се въвежда професията „приемен родител“. В чл. 31, ал. 4 се посочва, че приемното семейство може да бъде професионално.

Оказва се, че Детето се извежда от Семейството, за да се настани в приемно семейство без обаче да се гарантира, че това приемно семейство ще предостави по-добра грижа за Детето от собствените му Родители и без да се обезпечи най-висшия интерес на Детето, без да се изследват неговите психически и емоционални потребности и без да са предприети всички мерки да се съхрани, укрепи и подпомогне връзката Дете-Родител например чрез съвместна работа с Родителя и Детето.

Поставена е основата приемното семейство в един бъдещ момент открито да се заяви като по-добрата алтернатива на биологичното Семейство. Показателен за това е факта, че приемното семейство, наред с биологичното такова, баби и дядовци, се счита от закона за семейна среда – пар.1, т. 7 ДР на ЗЗДет.

3. Чрез настаняването на Детето в приемно семейство се постига една друга цел, която обяснява целия механизъм по извеждане на Детето от Семейството, а именно създаването на основание за осиновяване на Детето без съгласие на Родителя. Такова основание е предвидено в измененията на чл. 93, ал. 2 и ал. 3 СК. Според тези изменения осиновяване на Детето без съгласието на Родителя се допуска, когато:

– Детето е настанено в социална или интегрирана здравно-социална услуга за резидентна грижа и Родителят в срок до 6 месеца от датата на настаняването по административен ред съгласно Закона за закрила на Детето без основателна причина не е поискал прекратяване на настаняването или промяна на мярката и връщане на Детето или настаняването му в Семейство на роднини или близки по реда на Закона за закрила на Детето;

– Детето е настанено в приемно Семейство и е вписано в регистъра на Деца за пълно осиновяване.

В тези две хипотези Родителят не се призовава и не се изслушва в съда – чл. 93, ал. 4 СК. Мнението му е без значение за закона.

Родителят се презюмира за излишен, ненужен, за пречка, която трябва да бъде остранена, за да се постигне финалната цел – осиновяване на Детето.

С уважение,

Адв. Илияна Мавродиева-Ангелова

Национална група „НЕ на стратегията за Детето 2019-2030 г.“ С над 120 000 участници